„Керван за гарвани“ има дълга история. През 2019-а неговата авторка Емине Садкъ е спечелила наградата на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“- публикуване на роман. С това публикуване са се заели „Фабер“, които аз знам по две причини: учила съм в Търново и са издали Мирча Картареску на български. Тиражът е свършил бързо, защото историята се е продавала сама, пуснали са втори тираж, сменили са корицата, а в началото на 2024-а, „Керван за гарвани“ намери нов дом при издателство ICU Пъблишинг. Изданието на ICU е получило грижата на редактор, коректор, без историята да бъде променяна.
Това издание слушах и аз в платформата на „Сторител“, така че и мнението ми се отнася до него.
Заглавието донякъде загатва, че романът е свързан с пътуване, но пътят, който главния герой поема, е както напред, по земята, така и назад, в миналото. Някъде из книгата, дали не и в самото начало, се споменава, че при пътуването през Делиормана (Лудогорието) , няма значение дали вървиш напред или назад, защото, според авторката, „там нищо не се променя“. Романът има няколко сюжетни линии, започнати отнякъде и прекъснати другаде, но основните са две: тази на учителя Тодоров и на нещотърсачката Мила.
В такова непроменено време живее Тодоров, учителят по география в местната гимназия. Запознат е със света дотолкова, че да учи учениците, но никога не го е обикалял. Познава всеки камък, всяко куче по пътя си, а плочите на Пинк Флойд, които купува от пазара за стотинки, са досег до онова непознатото, хубавото място, което хората отвън познават. Живеейки ден след ден, без да открие любов, без да знае кой е и той самия, някак предначертано зарязва всичко и тръгва наникъде.
Пътят на Тодоров го води в миналото му и в бъдещето, което никога няма да изживее. Не познаваме истински себе си, докато не научим фамилната си история, поне до това заключение стига той , намирайки отговори на въпросите доколко достоен наследник е на своя баща и род. Мъжът започва малко по малко да се свързва със себе си и с очакванията на другите към него. Патилата му не стигат само до тук- познанството му с телефонни измамници, със сляп музикант, озоваването му на протест в столицата, загубата, последвала тези събития, всяка от тези истории трогват и дълбоко бъркат в читателската душа.
Лесно ми е да разбера и харесам Мила, която намира стари вещи на изоставени места и чрез група във фейсбук се опитва да им вдъхне нов живот. Мила също живее в миналото, като намерениете от нея вещи, и тя като Тодоров е нецяла. В опитите й да събере парчета от някога хубаво, живо минало, с други хора, които да им дадат виталност, прозира и нейното желание да събере собственото си минало с настоящето, да намери родителска обич и покой. Дори бих предположила, че Мила е алтер его на писателката Емине Садкъ, защото какво по-лично би могъл да предложи някой за спасяване и съживяване, освен спомените и историите от родния си край?
Романът „Керван за гарвани“ се занимава с много други проблеми, освен търсенето на идентичност и беднотията из Делиормана. Защото трябва истински да си познавал нямането, за да видиш и оцениш смачканите души, които пъплят по пазара, щурат се, уплътняват битието си с безнадежден секс, евтин алкохол и хазарт. Бъдейки част от придобита същност, този опит лепне, отблъсква, но и разказва за неща, които сресан и придирчив читател би сбърчил нос. Малко банална, защото е позната и очаквана, е случката на Тодоров на протеста. Писана през 2019-а по време на локдаун, „Керван за гарвани“ ми напомни на други речи и изказвания, на други хора, които се опитваха да напомнят, че в малките населени места едни други наши братя и сестри (по народност, душа и избирателни права) се мъчат да изкретат ден след ден, докато чекмеджета и въжета висят по светофарите. Миналото, напомня Садкъ, разравяйки се деликатно и в темата за възродителния процес, не трябва да се забравя, защото, казвам аз, това обрича на повторение, на разделение, на омраза.
Разбира се, по “Керван за гарвани” има къде да се пипне. На места ми изглеждаше, че сюжетните линии на героите не се пресичат чисто, че би могло и другояче да се каже, напише. И нямам предвид нито тук-таме някоя вулгарност, защото е задължително да има подобни смени на регистъра в такъв тип четиво. Но с едно на ум, че това е първата творба на Емине Садкъ и ценността на проблемите, които разглежда, тяхната актуалност, която остава същата и непроменена пет години по-късно, защото върху тях не се работи, склонна съм да си затворя очите за детайли, които са ми се сторили неубедителни, понеже разбирам, че са добавени за разкрасяване, за хиперболизиране, а не като основна част на историите.
Ще ми се да възкликна по вазовски, „Лудите, лудите, те да са живи!“, приключвайки романа. От тази лудост имаме нужда, за да сме живи и ние и да търсим както промяна, така и справедливост. Очаквам с нетърпение бъдещите книги на Емине Садкъ, гласът й е силен, свеж и е задължително да бъде чут.