„One Step Closer” От Xero до №1: да станеш Linkin Park (Локус Пъблишинг, 2023) е опит за биографичен роман, написан от Джеф Блу в края на 2020-а. Не се определям като мега фен на Linkin Park, но гласът на покойния Честър Бенингтън бе толкова отличителен, че и днес бих могла да ги разпозная безпроблемно. Харесвам няколко техни песни, разбирам посланията зад текстовете им и оценявам, че са имали толкова прогресивен и откровен подход към правенето на музика. Слушах първите им албуми при четенето и спокойно мога да заявя, че са били страхотни за времето си.
„One Step” e първата напълно биографична книга за която пиша ревю, като пристъпвам към описаното вътре като към нечии мемоари и мисля, че това донякъде ми позволява да си позволя да не вярвам на написаното, както и да си извадя заключения и за личността на човека, който е разкрил историята зад групата.
Джеф Блу е човекът, който открива Xero, групата, която е била в основата на Linkin Park в лицето на Майк Шинода като основател, така че основанията му да иска да сподели спомените си е обяснимо и релевантно. Книгата се чете супер бързо. Главите са кратки и лесни за разбиране, въпреки някои особени подробности за опита на автора в музикалния бизнес. Посочването на конкретни събития като участия на групата, личности от музикалната сфера придават автентичност и усещането при четене е, че е осигурен достъп до нещо ексклузивно. За около триста страници се обхваща период от около три години (не броя последната глава, маркиращ крайъгълни камъни в опитите за пробив.
Джеф Блу работи като мениджър в една музикална компания за откриване на млади таланти. След лекция в университет се запознава с момче, което става негов асистент и в последствие открива, че същия този младеж свири в група. Срещата с групата оставя впечатление у Блу и той решава, че момчетата имат голям потенциал. Нямат обаче почти нищо друго и както суровия потенциал е нужно да се обработи много, за да се разгърне като талант, така и Джеф Блу се налага да си пробие път в корпоративния свят на музиката, за да помогне на Xero да намерят път към сърцата на феновете.
Това, което събира Xero откровено е обичта към музиката и амбициозния Блу често ги сръчква да работят до края на силите си. Майк Шинода, един от основателите на групата, безспорно и до края си остава лидер и двигател на групата, поради което осъзнаването на Джеф Блу, че без него спойката е невъзможна, се явява огромен фактор за случващото се. Блу е акробат: от корпоративния свят по дънки подскача пред групата, мачка почти всеки, включително и други групи, в опит да пробие, но докато твърди, че вярва в момчетата, някак си се провира едно признание за очакван огромен бонус и червено ферари. Вероятно тук той ме загуби и останалото време, което прекарах в четене, беше за да продължа да следя събитията, които описва, без обаче да му симпатизирам като разказвач.
Амбицията на Блу се сипе от всяка страница, но са подробно описани и идеите му за опити за популяризиране на групата. От друга страна, Linkin Park изглеждат като сбирщина дръвници, които сякаш не разбират, че той като един техен баща, брат, ментор, си „залага задника на всеки ъгъл“ за тях, за тяхното добро и „Защото вярва в тях“. Често докато четях оставах с впечателнието, че той иска да опише как момчетата от групата , просто не разбират как стоят нещата, и, че му пречат да си върши работата. Майк Шинода му звъни да му иска обяснение зад всяко решение, мениджъра на групата му иска отчет зад дадени действия, изобщо- Джеф Блу е изглежда като изстрадал баща на разглезен тийнейджър. Особено накрая вече тази поза дотолкова ми беше дотегнала, че бях пред изпушване и мятане на книга към другия край на стаята- да сте предупредени.
Това, което обаче безспорно той успява да постигне, е да наложи групата като име, да пробуди интерес към тях и да помогне за успеха им на цена, на която те са се съгласили да платят до този момент.
Доброто и лошото на „One Step“ е, че тя не разглежда главно идеите и източниците на вдъхновение за музиката на групата , а по-скоро техния път в музикалния свят. Да, има няколко истории за успеха зад няколко парчета, но фокусът върху тях е как те да станат по-комерсиални и да отворят вратите пред групата. Ненапразно и биографията се нарича One Step, по името на първия сингъл с който пробиват в класациите (линк).
Разбира се, Джеф Блу очаквано споменава и за отношенията си с Честър Бенингтън. Освен историята с откриването му като вокал нa групата и вместването му сред момчетата, той не спестява на читателите и по-лични моменти от живота на Бенингтън, които, предвид, че се отнасят за покоен човек, биха могли да бъдат спестени. Имах усещането за парадиране с някаква ексклузивна близост, която в течение на времето се е изгубила и е само на думи.
Предвид всичко, намирам Джеф Блу за някой, който излишно се изкарва жертва, при все, че е придобил слава и известност около успеха на Linkin Park. Останах с впечатлението, че музикалния бизнес е безмилостен и при неспособност за гъвкавост и бърза реакция, с лекота всичко постигнато може да се изгуби за ден и, че вършейки работа за тях, той работи и за за собствения си успех. Вместо това обаче излиза, че той е очаквал доживотна благодарност и карт бланш за вмешателство в решенията им. Затова и всъщност момчетата от групата ми станаха симпатични: разбрах, че това, което са правили, е било от сърце и въпреки натиска, който им е бил оказван нонстоп.
Това, което мога да посоча като минус е, че наистина тази книга все пак отразява само една гледна точка, тази на изоставения откривател на групата, така че не очаквам всичко написано в нея да отразява напълно обективно случилите се събития.
В крайна сметка, оставила съм две звездички на книгата в Goodreads, като решението за тази оценка се базира на несимпатиите ми към автора й.