„Сияние“ (Ибис, 2015- последно издание) е написан от Стивън Кинг през 1977- а година, като у нас има и по-ранно издание, от „Народна култура“, публикувано през 1992-а година. Изданието носи корица на Петър Станимиров, като по мое мнение е това е една от най-нежните корици на книга на Кинг у нас изобщо.
Кинг е изключителен автор, затова и у нас цели четири издателства имат щастието да държат права за негови книги и неминуемо следя всичко, излязло на пазара от него. Несъмнено обаче „главните играчи“ са „Бард“ и „Плеяда“, като „Бард“ пуснаха през миналия декември „Приказка“/Fairytale и държат тренда да радват с коледни книги. Последното кингово заглавие за което се сещам от Плеяда на прима виста, изключая преиздаването на „Тъмната кула“ с адски яките новички корици от Димо Стоянов, е „Колорадецът“, нов превод.
И като дългогодишен фен на Кинг, изобщо няма да преувелича, от двайсет години, все съм си мислила, че Кинг е велик и ненадминат и съм чела ужасно стари неща като „То“, „Кери“, „Дългата разходка“ и „Тъмната половина“ – като две от четирите заглавия са най-любимите ми романи изобщо. „Особени сезони“, „Бягащият човек“, „Мизъри“ и „Роуз Мадър“ ме оставиха силно разстроена, а си спомням, че при „Тъмната кула 3: Пустош“ толкова вече бях потопена в случващото се, че мислех в две различни линии- едната като мен самата и друга- като героиня от роман. Изобщо изключвам кошмарите, макар да бяха толкова много, а аз самата да бях неспособна да оценя каквото и да било друго освен роман на Кинг.
Понеже заемах книги от библиотеката обаче, нямах достъп до абсолютно всички заглавия, така че „Сияние“ не успя да се вмъкне в радара ми и впоследствие всичко, което бях научила за него, възлизаше на онзи знаменит стопкадър с Джак Никълсън, който така или иначе ме ужасява и без да е свързан с роман на Кинг, така че бях решила задълго да не си го причинявам.
Други индиректни сблъсъци със „Сияние“ имах както при излизането на продължението му- „Доктор Сън“, респективно и филмът по него.
Разбира се, ако една книга е писано да намери път към теб, тя ще го направи, така и един ден, разглеждайки каталога на Сторител забелязах, че „Сияние“ присъства в него. Около ¼ от книгата изслушах, след това преминах на книга на хартиен носител.
Хотел „Панорама“ е внушителна сграда, оказала гостоприемство на множество американски президенти и прочие известни личности, между които, както се оказва, и някои с нечисто минало. През годините на създаването и обновлението си, хотелът преминава през множество собственици- пряко или косвено свързани със семейство Дъруент. Именно в този хотел Джак Торънс успява да намери работа като пазач за през зимния сезон, проваляйки се в опита си да осигури прехраната на семейството си като учител и писател.
Джак е алкохолик, но му се пие и то здравата. Алкохолът му е изиграл множество лоши шеги, той е слабото му място и най-дълбокия му копнеж. Той прикрива факта, че Джак е посредствен писател, оправдава изблиците му на гняв, базирани на крехко его и най-вече, е наследен навик от баща му, също знаменито пиянде и побойник. И ако съпругата му Уенди е мишедушна, сплашена от проклетата си по учебник майка, то детето им, Дани Торънс, притежава специална сила*. Тя му позволява да узнава непознати неща, да чува мисли и тн.
*Тук ми се иска да вметна, че в превода на Надя Баева от ‚92-а година силата на Дани се нарича „сияние“, а в превода на „Доктор Сън“ на Весела Прошкова през 2015-а същата сила е „озарение“. Предвид, че романът от 92-а у нас е преведен като „Сияние“, ще се придържам към този термин, приемайки ги като еквивалентни.
И когато зимата полека настъпва, хотел „Панорама“ полекичка започва да се покрадва из мислите на Джак, разпалвайки у него както жаждата за пиене, така и лошите му спомени и мисли. Паралелно с това Дани открива потайната страна на хотела в множество образи, видения и подслушани неизречени мисли на родителите си.
На пръв поглед историята не е чак толкова специална и важна, но сама по себе си е класическа: семейство, докарано до ръба, решава да направи един последен опит за оцеляване, наемайки се на една на пръв поглед сложна, но все пак изпълнима задача. Минало, надничащо зад ъгъла. И едно специално дете, което може да поправи всичко. За пореден път доброто и злото се сблъскват, като цената винаги се плаща от невинните. Това обаче е Кинг и както се очаква всичко започва лежерно, спокойно, но с усещане как всичко под тази спокойна, равна повърхност, клокочи. Ако трябва да съм честна, сюжетът дори не е чак толкова оригинален и дори сравнен с други романи на Кинг, е предсказуем – както е казал Пушкин, “Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението” . Но историята ме погълна изцяло и многократно се хванах, че нямам търпение да се прибера вкъщи, за да си чета.
Слушането, а след това и четенето- защото е непоносимо да се слуша точно този роман на Кинг, твърде е страшен, е лудешко и не си спомням откога не бях имала усещането за придобиване на информация буквално с поглъщане на страницата с пробягване на поглед по страницата. Втората причина, поради която преминах на хартиено издание на книгата: удоволствието от докосването до написаните думи, връщането пасажи назад, след това напред, обратно, любимия ми начин на четене на Кинг.
Това е роман, който ме накара да си припомня онези страховити, но много приятни часове от началото на тийнейджърските ми години, когато открих Стивън Кинг за първи път. И ако тогава буквално живеех за нов роман от него, то сега, бидейки пораснал човек със собствена библиотека, не мога да се нарадвам на усещането отново да съм срещнала книга, която ме е развълнувала толкова.