„Балада за пойни птици и змии“ е предистория на трилогията „Игрите на глада“, като тя е на световния пазар едва от десетина дни. У нас- от около седмица.
Предварително бе уточнено от авторката,че книгата ще включва историята на Кориолан Сноу, познат като Президент Сноу в трилогията, коравосърдечният диктатор, владеещ Капитола и Панем. Съвсем нормално, в началото имах резерви относно тази новина, защото Сноу не е особено приятен образ в книгите. Но ме очакваше изненада…
Кориолан Сноу или Корио, както го наричат близките му, произхожда от благородно, но зверски обедняло семейство. След войната, така наречените Тъмни дни, по времето на въстанието на окръзите, той жадува да възстанови славата и блясъка на обеднелия си род. Не толкова за тях, колкото за себе си- Кориолан е дързък, амбициозен, честолюбив и интелигентен. Като човек, който няма пари, но има познати и добри социални умения, за него е изключително лесно да завързва контакти и да влияе на хората, които го обкръжават.
И как би могъл да се изяви един беден, но умен младеж в Капитола- естествено, чрез Игрите на глада.
За тези, които може би са забравили, напомням- Игрите на глада за създадени като наказание за 12-те окръга, които са възстанали срещу Капитола. Според тях всяка година във всеки окръг чрез Жътвата се определят двама трибути, момче и момиче, които да бъдат изпратени на специално подготвена арена, където ще се бият до смърт, докато един от тях остане жив. Само той ще се прибере при близките си.
През годината в която се разказва историята на Кориолан, ще бъдат проведени Десетите Игри на глада, като както се знае, за всяко юбилейно издание на Игрите, Капитолът измисля… изненада. Новото през тези Игри е наличието на ментори- студенти от Академията на Капитола, един от които е и Кориолан. Дали по случайност, или в отражение на ниския му реален социален статус, той получава възможността да бъде ментор на последния участник в Игрите- Луси Грей Беърд, момичето трибут от 12-и окръг. А Луси умее да пее така добре, че сойките-присмехулки често подемат песента й…
Четейки книгата напълно забравих колко дълбоко съм презирала Кориолан, а след това си припомних и отново го намразих дълбоко. Всъщност Колинс е невероятна, защото успява стъпка по стъпка да ме преведе в израстването на Корио- от изплашено, гладно момче, до бъдещ архитект на Игрите на глада. Ако в трилогията всички, които живеят в Капитола изглеждат привилегировани, специални, покрити с брокат и дантели, то шейсет и три години по-рано всички гладуват малко или много и засвидетелстват уважението си чрез храна.
Всъщност разликата между хората в окръзите и онези в Панем не е чак толкова голяма и Корио има възможност да я види и разбере. С всяка прочетена глава той се превръща в онзи човек, който се очаква да бъде, за да поведе Капитола и Панем към прогрес, мачкайки всеки опит, всеки глас, всеки намек за съпротива.
Игрите, инструмент за смазване на надеждата, в началото приличат на игра на народна топка във физкултурен салон, в който някой е пуснал опасен луд. Изключително е интересен и генезиса на идеята за Игрите, тяхното развитие, мащаба им, еволюцията им като забавление, шоу, риалити, до степен, в която смъртта изглежда приемлива в лицето на една имагинерна, последна награда…
И книгата не се изчерпва и наполовина с тези неща- пълна е с нови герои, на които да се симпатизира, да бъдат харесвани, отхвърляни, обичани, разбирани…
Спирам до тук, защото „Балада за пойни птици и змии“ (не, няма да кажа нищо за заглавието!) е страшно вълнуваща книга и за фенове на „Игрите на глада“, и за тези, които тепърва ще открият трилогията. Много силна, много свежа, пълна с подсказки, едно голямо великденско яйце в красива опаковка. Абсолютно удоволствие.
Моята оценка в Goodreads: ****
Suzanne Collins – The Ballad of Songbirds and Snakes
Българско издателство – Екслибрис