„Мастиленочерно сърце“ (Колибри, 2022),оригинално издадена като The Ink Black Heart през август м.г, беше многоочаквано от мен заглавие.
Джоан Роулинг, която се подвизава зад псевдонима Робърт Галбрейт, публикува шестия роман от поредицата за детектива Корморан Страйк през август миналата година.
Много ми е трудно да започна да разказвам за „Мастиленочерно сърце“, защото току-що затворих книгата, не съм особено очарована от крайния резултат и мога да споделя, че я четох почти всеки ден в продължение на три месеца, за разлика от „Тревожна кръв“, която успях да прочета за по-малко от месец. Не, причината не е в размера на тухлата, защото няма друго по-добро нарицателно за големината на книгата (1041стр), а в излишно проточеното действие. В самото начало се наблягаше на това, че голяма част от обема на книгата се дължи на чатовете, разгърнати в нея, но смятам, че причините са други и ще ги разгледам малко по-подробно в следващите абзаци.
След „Тревожна кръв“ Роулинг бе подложена на опит за cansel, разбирайте, да бъде изключена и изолирана. Множество нейни бивши фенове я осъдиха за избора й да включи „транссексуален“ герой, който е и сериен убиец в историята на петата част за Корморан Страйк. Тези които са чели книгата обаче знаят, че сам по себе си героят, обрисуван от Роулинг, не е транссексуален, а избира да носи женски дрехи като вид маскировка, за да подлъже и заблуди жертвите си. Предложения как да бъде „наказана“ авторката валяха отвсякъде и едно от тях беше това да се спре купуването на книгите от поредицата „Хари Потър“ и ако някой иска да се сдобие с копия от тези книги, да си ги купи на старо. Нямам туитър акаунт, но беше очевидно и ясно, че Роулинг претърпя ужасно много тормоз, а вероятно и заплахи от хора, които са се почувствали предадени от мнението на любимата си писателка.
Обърнах внимание на случилото се покрай личния живот на Роулинг, защото не мога да не направя паралел с него и със сюжета на „Мастиленочерно сърце“, като съм убедена, че „Мастиленочерно сърце“ е замислена като отговор и вик срещу всички, които са я тормозили, пък е и един по-интересен поглед над онлайн комуникацията.
„Мастиленочерно сърце“ е роман за Робин Елакот. Когато историята на Корморан Страйк започна в „Зовът на кукувицата“, изпитвах затруднение да се отделя от случая, който детективът и неговата помощница се опитваха да разплетат, както и да разчленя от общата картина техните лични преживявания и постройката на образите им. Затова и смятам, че „Зовът на кукувицата“ е слаб, може би само едно деление над посредствен роман. И ако в последващите части от поредицата научаваме все повече за животите на двамата главни герои, динамиката на отношенията им с техните близки и обкръжаващата ги среда, то случващото се някак винаги е доминирало край Корморан Страйк и неговите проблеми. Сега обаче е ред на Робин Елакот да излезе на сцената и това се изявява през избора на новата им бъдеща клиентка, която се появява и настоява точно Робин да се заеме със случая й.
Срещата между двете е кратка, но когато впоследствие жената, посетила офиса на детективите, е убита, Робин многократно се връща към всичко казано от посетителката, всяка нейна дума, жест и поза е разнищена до безкрайност и претеглена многократно. Междувременно около останалите случаи се приплъзват както забежката на Страйк с жена от класата на бившата му годеница Шарлот, така и отношенията на Робин с мъж, препоръчан й от нейна близка. Усещането, породено от края на „Тревожна кръв“, как те са започнали все повече да усещат сближаването си като потенциални лични отношения, се разсейва още в първа глава и съм бясна за това, защото Роулинг не спира да подхвърля как и двамата изпитват възхищение един към друг, ужасно много държат на отношенията си и колко Робин все си обяснява как ама не, тя не е влюбена, ама дали е влюбена и тн, изобщо, тъпи тийнейджърски истории, които и в „Хари Потър“ ги нямаше. Изобщо, на любовния фронт и на двамата цари велико затишие, като Страйк е с поредната жена на която не гледа сериозно и към която е неспособен да отдаде внимание и любов, а Робин- мизерува и го чака да я погледне като жена. Деликатно се провира и признанието, че Робин не е била с мъж от три години и вече при това ми идеше да се свра някъде и да се приключва, особено както си спомням, че Робин не беше много щастлива в това отношение и с бившия й съпруг Матю.
Затова пък останалите случаи в „Мастиленочерно сърце“ не само, че са просто някаква украса и допълнение, а и силен контраст към великия случай, който да направи книгата интересна: убийството на жената, потърсила по-рано помощта на Робин Елакот и нападението над бившия й приятел и настоящ партньор-аниматор в анимацията над която двамата работят.
Тук искам да отбележа, че многократно бях чела, че обемът на „Мастиленочерно сърце“ може да бъде оправдан заради „кухите глави“ с чатове, поместени в играта, създадена по анимацията и впоследствие превърнала се в ключ за тълкуване на отношеният между участниците в нея, респективно и установяването на виновните за нападението над художничката Еди Ледуел. Аз самата многократно съм си мислила и съм споделяла същото мнение. Сега след прочита обаче смятам, че тези „кухи глави“ са относително кратки, сравнени с обикновените такива и, че историята е излишно разтегната и разводнена. Това, което мога да отбележа като обяснимо е появата на нови герои, които може би ще останат за по-дълго с Робин и Корморан. Техните истории и интеракции с двамата главни герои са обясними. Имаше обаче и много излишни и откровено досадни описания на терзанията на Робин за това дали има чувства към Корморан, дали изпитва привличане към други мъже, гонене на следи, които ясно бяха неверни, както и безсмислената връзка на Корморан с Шарлот №2. И ако предните книги това беше приятен пълнеж, който придава плътност и реализъм, то сега протакането си личи и крайните обяснения звучат като “измислени набързо” и сбити в някакъв ъгъл, сравнени с вниамнието, отделено на други, маловажни детайли.
Няколко думи и за случая, свързан с анимацията и нападението над двамата художници. Несъмнено той е доста заплетен, защото в него има множество участници, всеки има какво да крие и от дребнаво чувство за накърнена гордост, работите отиват в тероризъм, крайнодесни, политика, феминизъм (дано не ви е омръзнал, защото сякаш Роулинг си сипва стабилно), та чак и педофилия. И случаят е заплетен не за друго, а заради наличието на всичките тези неща и представители на различни прослойки, омешани в едно кълбо на страх, пари и власт. Горе-долу 90% от случаите, които двамата детективи разрешават досега. Беше ми интересно, защото Роулинг, пишейки за кибер престъпление, всъщност много се заиграва и с онлайн живота и онлайн присъствието, напипва някои важни нишки и съм убедена, че дори и само заради това, книгата й печели още фенове. Мисля, че ако във „Вакантен пост“ беше пипнала някакви неща с онлайн въздействието и всичко, което може да произтече от него, то в „Мастиленочерно сърце“ вече си завързва панделката и спокойно може да се каже, че това е онлайн роман.
И сега, колкото и да не ми се иска, започват критиките към българското издание. Мисля, че от самото начало си личи, че не съм възхитена нито от забавянето на превода- което, разбира се, си е мой проблем, аз имах възможност да започна да чета книгата на английски, да си я купя от амазон тн, така и от качеството на този превод. Най-малкия пример, който ще дам е, че двамата художници, нарисували анимацията са „аниматори“ през цялото време. Те така и не стават „художници“. Не спирам да си мисля, че те може и да са „аниматори“, защото рисуват анимация, но като цяло си остават художници, та свързвайки ги с друга поредица книги, както и занимание по курортните заведения през лятото, не спирам да си мисля, че можеше отвреме-навреме в книгата да се поразчупва цялото това „анимиране“, едни хиляда странички са си това. Също, предвид обема на книгата може би е бил добър вариант тя да бъде издадена с твърди корици с цел запазване за повече от един прочит. В този си вид тя е много лесна за деформация и дори леко се огъва настрани при повдигане. Все пак цената й не е символична – 40.00 лв.
Второто нещо на което искам да дам гласност, това е липсата на комуникация от страна на издателство „Колибри“. Не намирам за редно да задавам въпрос за ориентировъчна дата за издаване на книга и да ми се включва някакъв чат поздрав на английски с „Благодарим, че ни писахте, получихме съобщението ви и оценяваме, че се свързвате с нас“ и да получа учтив, но безсмислен отговор след 5 дни, гласящ най-общо : „Като е готова, ще я пуснем“. Мен като клиент това ме кара да мисля, че не съм им важна и им е все тая дали се интересувам от книгата им, пък за мнението ми и пет пари дали дават. Никакъв отговор и на запитвания под публикации за същото заглавие. Не приемам липсата на отговор под публикации лично, защото както видях тогава,че отговори нямаше и на запитванията и на други читатели. До последно се бавиха бройките и на Зимния панаир, когато всъщност явно е била планирана да излезе книгата. Като за пристигането на книгата научих от служебния ни имейл, а не от канала за комуникация с клиенти и читатели на издателството – Фейсбук.
Винаги съм смятала, че „Колибри“ са сериозно издателство, които уважават читателите си, а отношението, свързано с най-очакваната им книга на пазара за 2022г. е неадекватно и некрасиво.
Писането ми е хоби, живея за книгите, въпреки образованието ми да е в сферата на психологията, съответно съм адски благодарна на всеки издател, който ми е дал някаква информация, подарил ми е книги/пуснал ми е голяма отстъпка, поговорил е с мен на панаир или във фейсбук, респективно винаги съм изтъквала както доброто отношение, така и качествено направените книги – отвътре и отвън. Съответно не бих била в мир със себе си, ако не споделя и за разочарованията си в тази сфера на комуникация.