„Дарът“ (Жанет 24, 2019) е втората книга на от Невена Митрополитска , а скоро попаднах и на първата й- „Анна и планината“ (2015, Жанет 45) при посещение в Читалнята . През миналата пролет четох и слушах в сторител „По релсите“(2021, Жанет 45), която се превърна в най-любимата ми нейна книга.
Започнах „Дарът“ през 2022-ра, най-вече защото в този момент „По релсите“ беше много нашумяла и търсена, но аз не успях да се сдобия с нея веднага. Освен това харесах корицата с розовите акценти на балетната пола. Нямах усещането, че това ще е моята книга. Започнах да я чета, но и темата й беше далечна от мен. Открих „По релсите“, много я харесах и за малко забравих за „Дарът“. Малко, колко малко, поне две години.
„Дарът“ е история за четирима души, чиито животи се преплитат в желанието им да създадат дете. Някои от тях са готови на тази стъпка, за да запазят семейството си, а други- да придадат смисъл на живота си. И четиримата са много различни, не бих казала и, че отлично се допълват, напротив, между тях има скандали почти непрекъснато и отчуждението се просмуква страница след страница. Мисля, че това отчуждение ме избута от книгата. Затруднението да се свържа с описаните герои в книгата, да разбера истински техните подбуди, да им симпатизирам, беше твърде голямо за мен. Чувствах се сякаш надничам в къщите на едни много нещастни и незадоволени от живота същества и не желаех да бъда част от това. Не се припознавах нито в чистачката Лина, която по цял ден се дере с изисквания към безхарактерния си мъж Христо, нито в балерината, която се беше отказала от балета, за да стане трофейна съпруга на богат и нагъл адвокат от известен софийски род- Филип. Намирах съчетанието на тези двойки твърде често срещано и банално.
В началото на годината обаче посетих балета „Лешникотрошачката“ в Софийска опера и балет. Не се определям като горещ почитател на класическата музика, но до този момент не бях посещавала балетно представление, а винаги съм искала да гледам както „Лешникотрошачката“, така и „Лебедово езеро“- и двете литературни произведения намирам изключително красиви, а музикалните изпълнения на отделните танци по тях, са много популярни и все пак магнетични и интересни. Не съм сигурна в кой точно момент започнах да затаявам дъх, но бях на ръба на седалката си през цялото време, защото подобно изящество като танците на балерините се наблюдава извънредно рядко. Тупкането на малките балерински крачета и тишината на залата, толкова всепроникваща, че и през музиката (последните танци музиката беше на запис), че всеки зрител можеше да усети в себе си годините и усилията, за да се създаде и научи да бъде прилагане подобен ефирен и изящен танц.
И гледайки представлението, си припомних за книгата, което бях забравила, защото не разбирах героите й…
След края на балета разбрах, че разбирам поне една от двете героини- балерината Неда, която е крехка на външен вид, но изключително силна, любяща , жертвоготовна и мила. Осъзнах невероятната й самота, дългът, който тя настоява, че трябва да изплати, състоящ се в едно: да изпълни мечтата си на всяка цена, да уважи паметта на един от малкото й близки, които истински я е обичал. Изпитвах огромно съжаление към нея, знаейки, че нейното истинско желание не е да бъде майка, а да танцува, да подбужда любов към балета, да ражда изящество, а не деца. Балетът, с деликатната си красота е успял да й даде цел и смисъл.
Постепенно започнах да събирам образите и на останалите герои, да ме боли и за тях, да усещам трудността на изборите пред които са изправени, да приемам същите тези техни избори без да ги съдя и да виждам как се променят и те самите с решенията им и колко далеч са готови да стигнат, за да ги отстояват.
Невена Митрополитска е успяла да напише много сърцераздирателен, смислен и тежък роман за желанието да бъдеш родител, но и да бъдеш себе си такъв, какъвто сам се приемаш: плочкаджия, балерина, пънкар, свободолюбив. При жените майчинството сякаш отнема всички други социални роли: жената става майка, след това е само майка. Не е балерина. Не е бизнес дама. И ако да бъдеш майка е призвание, което аз безкрайно уважавам, то нужно ли е жената да бъде само това и какво, ако това не й е достатъчно? Тези, а и много други въпроси ме налегнаха след като прочетох „Дарът“ и вече седмица не успявам да си отговоря на тях.
Съвсем скоро обмислям да се потопя и в света на „Анна и планината“, който за съжаление е изчерпана, но „Дарът“ и „По релсите“ са налични, препоръчвам ги.