*”- Тази песен толкова ме натъжава понякога- рече Наоко.
– Не знам, представям си, че бродя из гъста гора. Съвсем сама съм и е студено и тъмно, и никой не ми идва на помощ.”
*Песента за която момичето говори, е “Норвежка гора” на Бийтълс, дала заглавието на тази книга.
Преди много години прочетох „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ и бях омагьосана от тази книга. Тепърва откривах друг магически реализъм, освен този на Сафон и бях сигурна, че няма никога да прочета толкова съвършена книга. Не ми пукаше за общите отзиви за тази книга на Мураками, защото за мен бе важно, че аз си я харесвам. В по-късен момент зачетох „Норвежка гора“, защото така бе логично да постъпя. Обаче това не беше моята книга и двата пъти. Срещите си с книгите правя след години, защото вярвам, че те винаги ще намерят своят път към мен, но когато дойде подходящия момент.
„Норвежка гора“…. Срещнах я отново преди месец и нещо, докато клиентка ме попита на касата дали да си закупи нея или „Спутник, моя любов“. Някак си се усетих категорична,че искам да й предложа „Норвежка гора“. Тогава тя избра другата книга, а „Норвежка гора“ остана при мен за малко. Почувствах, че трябва да й дам шанс- все пак клиент ми я е оставил, макар и като нежелана книга. Започнах я вечерта. Бях решила, че това ще бъде моята сънена книга, която ще чета, докато заспивам. Когато заспиваме душата ни е мека, а съзнанието – отворено. Чаша вино помага за всеки текст, а за „Норвежка гора“ ми бяха нужни няколко бутилки…
Иска ми се да кажа, че книгата е лека и приятна. Но това е книга за избор, за живот, за смърт, за самота и може би за малко любов. Категорична съм като никога, защото смъртта е недискретна. Книгата мирише на смърт. На отчаяние.
Всичко започва,след като едно момче умира. Той не просто умира, а слага край на живота си. Никой не знае и не подозира защо- може би, защото е чувствал самота. Защото не е можел да прави секс с любимата си. Или защото нещо в душата му се е счупило. Но той умира. И след това любимата му и най-добрия му приятел трябва да излекуват душите си и да се научат да живеят по различен начин, не както той е завършил живота си.Момчето е Тору, а момичето – Наоко. Те са като две разпилени на вятъра души, които не смеят да смесят цветовете си, защото това ще им донесе само болка. И ако Тору бяга от всичко, което му напомня за неговия приятел, то Наоко полека се превръща в призрак. Умишлено цитирах още в началото на ревюто нейните думи за песента, която толкова я натъжава- “Норвежка гора”. Тя е избрала да й се случат определени неща, но в по-късен момент решава да позволи на емоциите си да вземат връх, а когато болката й отшуми, й се приисква отново да се усети смъртна, уязвима. Или да си припомни защо според нея самата не заслужава да продължи живота си напред.
Мисля си колко дълбоко ранява присъствието на определени хора в живота ни и какможе да ни промени това, ако те си тръгнат. Защото и двамата живи се променят.Бавно, но сигурно, единия копнее за живот, а другия- за смърт. И макар за кратко да са заедно, то смъртта е невидимия им свидетел, с часовник в ръка.
Тик-так.
Но животът е милостив и предлага избавление за тези, които искат да пият отнего. Мисля си, че Мураками е мек с Тору, но в същото време осъзнавам, чe именно тази, сънната връзка, толкова ясно ми е показала, че нищо не е истински реално в този роман, че и той е като един магически, вълшебен сън и, че всичко
се случва в главата ми. Всеки може да живее, докато не избере да умре.
Признавам си, че не се изненадах от края на книгата, но съм убедена, че всякакъв друг край би бил немислим. Бях толкова погълната, че едва на последната страница осъзнах: всичко свърши. И някак не болеше повече.
Издадена у нас от: изд. Колибри, 2014
Моята оценка в Goodreads: *****