Най-важното обстоятелство, което е необходимо, докато чета една книга, е тя да съвпадне с душевното ми състояние. Есен е, а есента е меланхоличен сезон.
Докато пиша това ревю е един часът вечерта, в гърлото ми има ужасно много чувства, в очите ми парят и слушам „Пернишки разкази“ (2012, Жанет 45) от Здравка Евтимова.
Семпло име, а книгата е богата. В Перник не съм ходила, за Перник нищо не зная- освен фестивалът „Сурва“, който се надявам да се проведе през 23-а година и да успея да присъствам на него. Но разказите на Здравка Евтимова- тях ги знам и ги обичам.
Обикновено, когато говоря за разкази, предпочитам да отделя време за няколко по-запомнящи се разказа, които са привлекли вниманието ми. Писатели са ми споделяли, а и аз съм чела изповеди на други писатели, че сборник не се прави само с „бестселъри“- имаш значително количество пълнеж и тук-там по един бисер. Често разказите се обединяват под обща тема. Понякога, както е и в „Пернишки разкази“, се събират на едно място известни, неизвестни и непубликувани творби. Изобщо, винаги съм подценявала разказите и не го крия. За мен разказът е незаченат роман. И ако понякога получавам реминисценции от любими романи, понякога въздухът, тревата, човек или нечии думи ми навяват спомени на усещания, то с разказите не е така.Иска ми се да напиша заглавие на конкретен разказ, който ме е впечатлил- както обикновено правя, когато пиша за разкази и стихове. Не мога да кажа, че и един неин разказ не е достатъчно добър че да не мога да го препоръчам.
„Пернишки разкази“, но и отново, сигурно, по-вярно е да напиша Здравка Евтимова, ме смаза с разказите си. И аз още слушам. А после ще чета- струпала съм си „Кръв от къртица“, „Резерват за хора и вълци“. И не мога да спра да мисля колко талантлива е тази жена и колко много казва, колко има още да каже. Много ме боли от думите й, но си мисля, трябвало е сега, сега, докато падат листата и вечер пия чай преди да заспя, да потъна в нейните разкази и да споделям живота на хартиените хора, които е сътворила. Защото ничия болка не бива да остава сама, невидяна и неназована. „Пернишки разкази“ не са утеха. Не са обещание, не са обяснение. Те са фотографии, отрязъци от животи, цели животи, край на животи. Срещи, магия, бъдеще. Любов, изход, тунел, а след това: безкрай.
Пиянски край е Пернишко, по разказите за него. Цената на всичко е в литри ракия, пивоварът е цар, певецът и пиячът- негови верни последователи. Омагьосана съм от жените на Здравка Евтимова- всичките са кости, всичките са тръни. Рози не цъфтят в Пернишко, защото само бодли покарват по стъблата им, но ухание… ухание се носи навсякъде. И душите са в очите, блъскат по зениците на тези страшни и красиви жени, обречени да бъдат майки, да изкупват, да изхранват, да покоряват. И това е толкова простичко на пръв поглед, че настръхвам от тази простота и съвършенство.
Това, което знам и досега не съм признавала за никоя, никоя книга е, че знам, че авторът няма нужда от представянето ми и моите думи. Но аз имам нужда да изкрещя, че Здравка Евтимова е велика, че името й трябва да се чува непрекъснато и, че книгите й трябва да са на всяка витрина във всяка книжарница, най-отпред. Че не бива да има дом без нейна книга.
Нямам какво повече да добавя. Абсолютни пет звездички.