„Вълчи разкази“ е първото сборно издание на разкази на Васил Попов – авторът на „Мамник“. “Мамник ” категорично бе аудио събитието на 2021г, както и роман победител в конкурса на Сторител.
За тези, които са чели ревюто ми е ясно, че Васил Попов вече е спечелил уважението и почитанието ми като писател, но и на мен, а и на мнозина други сигурно е било любопитно как е прописал Васил и какви са били първите му опити в писателското поприще.
Затова и разгърнах „Вълчи разкази“ (Ерове, 2021- последно издание), които той е написал отдавна, издал е сам, впоследствие и в момента тези разкази могат да се открият на пазара под логото на Ерове, които скоро ще публикуват и разкошния „Мамник“.
„Вълчи разкази“ представлява интересна подборка, вдъхновена от българския фолклор. Фолклорът като поверия, легенди, далеч обаче от онези, чистите, прилично сресани и измити истории за неродена мома и лошия змей, който сме чели. Напротив, в този фолклор има нещо изначално, езическо, и необяснимо. Подчинен на магическото мислене, той е колкото примитивен и приказен, толкова и страховит.
Героите във “Вълчи разкази” са изтерзани, измъчени хора, които се борят с все сили с живота. Това не е чудно – действието в тях се развива по време на турското робство, когато съществуването с вяра, достойнство и чест e било огромно и неописуемо предизвикателство. В тези времена религията е успяла да се смеси със старите разбирания, сувеверията и да изгради неповторима амалгама от българщина, която е дала опора и сила за оцеляване.
Това, което прави огромно впечатление, е връзката на героите с природата, със земята и умението им да се сливат и свързват в едно. Пример за това е разказът (или направо повест) “Окото на вълка”, около който се развива огромна част от случващото се в сборника с разкази и за който ще пиша малко по-нататък.
Първият разказ, “Вълча поляна”, започва силно и ярко, запознавайки читателите си с тогавашните порядки и странни за днес традиции и обичаи. Това, което сега би скандализирало мнозина, е описано толкова живо, интересно и магически, че си мисля, че и само този разказ да беше добър и качествен, подборката пак щеше да си струва.
“Овчарка” и “Хлопатарите на Вълкан” разказват за избора между добро и лошо, човешко и нечовешко.
“Земя като решето” е разказ за прошката, загубата, болката от загубата и силата да продължиш да живееш, след като ти е отнето най-свидното.
Несъмнено обаче най-голямо присъствие, и физическо, и емоционално, има повестта “Окото на вълка”. Тя е доста дълга, отне ми и повече време, първо защото е много наситена, сложно изградена чрез разделяне на разказа на различни гледни точки и по този начин обогатяване на историята, както и понеже съдържа в себе си много допълнителна информация, която ме наведе на мисли и търсене. В началото отбелязах, че във “Вълчи разкази” съществува връзка между хората и природата. Историите, обхванати от “Окото на вълка” обаче имат една отправна точка въпреки своята многоликост: любовта. И то такава силна, космична любов, че подчинява както жената, станала майка на чуждо дете, така и жестокосърдечния кърджалия, живеещ за да граби, коли и насилва.
Мнението ми за тази повест е, че тя заслужава развитие като роман. Всъщност, много от другите разкази във “Вълчи разкази” са свързани донякъде с нея, в тях присъстват негови герои и допълнително подсилват и изясняват историята, описана в “Окото на вълка”.
“Вълчи разкази” е приятна и интересна подборка от разкази и е чудесно начало за запознаване с писането на Васил Попов. Като първи събрани разкази са доста добре подредени, а при четенето имах предвид, че са писани и много отдавна, а както се вижда, Васил Попов се е усъвършенствал многократно с “Мамник”. Най-красивото в разказите му е любовта с която очевидно пише за българските предания и легенди и желанието му да запознае читателя с другия, не толкова познат лик на българския фолклор.