„Новата прическа на Вики“ (автор Цветелина Цекова, изд. “Пощенска кутия за приказки”) е книга, посветена на домашното насилие. Живеем в 2021г. Сл. Хр и все още говорим за домашно насилие. Запознати сме с концепцията за социален джендър, всеки може да смени пола си, ако желае, но все още, повтарям, говорим за домашно насилие. Защо се случва това, за какво се разказва в тази книга и коя е Вики, следва да научите от моето ревю.
Ще повторя за хиляден път, както и в анотацията на книгата пише, че една от 4 жени страда от домашно насилие. Вие това си го знаете, но докато статистиката не застигне някого, докато една жена не стане онази, четвъртата, за която понякога говорят по новините, точно след политическо изявление, но не и преди успешна акция на МВР, всичко си остава само знание и статистика. От статистиката не боли. Представете си го така: в един блок има трийсет и два апартамента. Във всеки четвърти от тези апартаменти, при положение, че всички апартаменти са населени с двойки или семейства, жена е тормозена, заплашвана, удряна. Осем деца чуват как бащите им тормозят майките им. Осем дъщери се кълнат, че няма да бъдат като майките си, презират ги и проектират бъдещия си съпруг/приятел/любовник като копие на татко, който обаче няма да ги бие, както бие мама.
В София има много блокове. В България има много блокове.
Сега, след като статистиката има някакво изображение, ще продължа нататък.
Вики е момиче, което се е родило въз основа на отношения в един такъв, насилствен апартамент в един средностатистически блок. Вероятно, не още нашарен с графити, защото голямата Вики, с която ще се срещнем, е на 30 и няколко. Майката на Вики е от онези, тихите жертви, които парализирани стоят при насилника си, убедени обаче, че не искат същото за дъщеря си. Затова и се налага момиченцето да отрасне без майка си за огромен период от време. Това не само, че разрушава връзката между майката и дъщерята, а и идеализира фигурата на бащата, докато Вики не се среща с татко и не научава колко струва да проявиш своеволие при подредбата на трапезата за Коледа.
Тук се засяга и един много важен проблем: неразбирането от страна на дъщерята към майката. Майката е слаба, дъщерята обаче кипи от живот, иска да избяга и го прави. И не разбира защо майка й не може да вземе това решение за себе си. Като свидетел на този омагьосан кръг, мога само да кажа, че в някакъв момент, всичко лошо, което се случва, може да се приеме за нормално. И, че понякога неизвестността се приема за нещо много по-страховито от ужасите, които ежедневно преживява жертвата.
В някакъв момент обаче Вики се поставя на мястото на майка си. Има един модел по който се случва всичко и той е свързан с ограничаване на контактите на насилваното лице с всички негови близки, приятелки, приятели. Ограничение, което се базира на уж неподходящи контакти, лоши случки, желание на човека отсреща да контролира всеки миг от съществуването на партньорката си… Ако това ви звучи познато, макар и още „нищо лошо да не се е случило“, не трийте телефонните номера на роднините си от мъжки пол, защото може да ви се наложи да им се обадите за помощ посреднощ. Както Вики няма възможност да направи, когато мъжа й я пребива за първи път, докато тя е бременна с детето му.
Ще ви спестя за всички побои и унижения, които са описани в „Новата прическа на Вики“. Защо се случва всичко това, защо има домашно насилие, отговор нямам. То се случва, но мисля, че огромна вина за това носи обществото, защото си затваря очите за случващото се. Преди известно време бях споделила във фб клипче за това колко бързо биха се озовали съседи на вратата на апартамент в който има силен шум- например от свирене на барабани, силна музика. Но как всъщност никой не се е озовал на помощ на всички жени, които бяха пребити до смърт от мъжете с които са живели. В началото дадох за пример един блок с осем апартамента и понеже аз също живея в блок (както и вие, мили читатели, както много други хора), знаем,стените са тънки. И чуваме всичко. Въпросът е, защо не реагираме?
В моя край боя често се нарича “ремонт”. Ако някой иска да каже, че една жена е бита, то той казва, че я “ремонтира”. Счупила се е, не върви гладко, но той е майстор и само я вкарва в правия път. Поправя я.
Бих могла още много да напиша за насилието. Вместо това ще се спра на края на книгата, за да дам някаква светлинка: това е книга за спасението, за надеждата, че след всичко преживяно може да има и добър край. Това е книга за смелост. Не е оригинална: в побоищата няма нищо оригинално. В страха от всяка казана дума, в претегления поглед, в стаения дъх, няма оригиналност. Но, по дяволите, това е книга, която, дори и да не сте преживели домашно насилие под някаква форма, ще ви накара да искате да говорите, да викате, да пишете за него. И знаете ли, следвайте тези пориви! Защото сега, днес, в този момент, някоя от нас има нужда някой друг да изкрещи заради нея.
Пет звездички от мен в Goodreads и бих препоръчала същото на всеки, който я прочете!