„Дамски гамбит“ е книга, която нашумя главно покрай сериал по нея, излъчен по Нетфликс. Магнетичната Аня Джой Тейлър убедително изигра ролята на сирачето Бет Хармън, удивителна шахматистка, пристрастена към успокоителни хапчета и алкохол. За добро или лошо, Бет не е реална личност, иначе сега щяхме други неща да си говорим. У нас книгата излезе под логото на издателство Кръг.
Бързам да започна с това, че много, ама много обикнах сериала и също толкова харесах книгата. Често в книжните среди се вихри дискусията „Книгата или филмът/сериала“, но за мен и двете творби са равнопоставени. Елизабет Хармън остава сираче след смъртта на майка си. Поради липса на близки, решават да я изпратят в дома за сираци „Метуен“, където за да държат децата спокойни, ги тъпчат с успокоителни. Бет бързо се пристрастява към зелените хапченца, а един ден, слизайки да почисти гъбите от тебешир, случайно съзира в мазето чистача на сиропиталището, който играе странна, но много интересна игра. Бет се влюбва в играта. Нощем, опивайки се от хапчетата, тя си представя как играе тази игра. По-интересното е, че въпреки крехката си възраст и психика, Бет разбира механизмът на играта, която играе чистачът- шах. Чистачът, господин Шайбел, е строг и дръпнат човек, но се привързва към Бет Хармън и започва да я учи да играе шах. Постепенно открива, че Бет е гениален играч и, че притежава страхотен потенциал за шахматист.
Книгата си струва, сериалът също, но смятам за важно да отбележа, че книгата има своя собствена атмосфера. Сериалът така и не е успял да избяга от приказката. Главната героиня е чуплива, крехка, ранима, сблъсква се с какво ли не, но успява да се справи. Отвсякъде получава помощ, всички я боготворят, тя е Бет Хармън. В книгата обаче нещата не стоят точно така и затова ми се иска да отбележа няколко важни пункта,които намирам за потвърждаващи мнението ми.
Изначално новото семейство на Бет ясно поставя границите: Бет ще ходи на турнири, но и майката ще печели от това. Мъжете с които Бет се среща- двамата шахматисти, далеч не са мъже, които обичат тази жена истински и държат на нея. Бет така и не разбира защо е останала сираче, но разбира друго: че болезнено има нужда да бъде обичана. В разказ за тази книга използвах термина „шахматна проституция“ за начина по който Бет общува с двамата шахматисти. Те не й предоставят това,което е редно да бъде разглеждано като връзка: за сметка на това преспиват с нея, в замяна на това й помагат да тренира непознати за нея партии шах. Многократно Бет ясно осъзнава мястото си в света на шаха- специалното в нея е нейния пол, гледайки от тяхната камбанария. Не само, защото шахът е запазено мъжка територия, а и защото в Русия шахът е религия.
На последно място, връзките на Бет с хората около нея. Ако в сериала тя винаги има близък човек на един телефон разстояние, то в книгата тя е толкова сама, че е почти невъзможно да се справи с каквото и да е. Описаното в сериала е идеалистично: нека се съберем, Америка е велика, обединени сме силни и тн. Факт обаче е, че в някакъв момент Елизабет осъзнава, че това,което й се случва е поредна крачка към дъното и, че ако наистина иска да постигне мечтата си, трябва да се вземе в ръце. Пораснал й е дух и това е последствие от постиженията й.
Встрани от сюжета, ако нищо не вдявате от шах, редно е малко да се прочете, за да знаете какво се случва през 30% от книгата. Като човек, който не играе шах, а и да не се лъжем, няма интерес към шаха, разбирах, че Бет е направила нещо епично от думите, заобикалящи конкретните термини в изречението. Това по никакъв начин не отнема от удоволствието при четене, но би го обогатило, ако имах нужните знания.
Мисля, че да прочета книгата ми отне малко повече време от гледането на сериала, но определено си струваше. За съжаление нямаше как да не сравнявам книгата и сериала, но не се и опитвам особено, Нетфликс филмират доста точно всичко с което се захванат. Най-хубавото всъщност от цялата истерия около сериала е, че тази книга бе преведена и издадена у нас и, че отново бе възроден интересът към шаха.