“Лунните градини“ е първата книга от десеттомната поредица „Малазанска книга на мъртвите“, чийто автор е Стивън Ериксън. У нас е издадена през далечната 2004г, а аз чух за поредицата едва през 2008г., като ми беше разказано, че поредицата е представителна за епичното фентъзи. Издателство “Бард” се зае със задачата за преиздаване на книгата, като дори “Лунните градини” се появи на пазара с арта на оригиналната си корица.
Прочетох изключителни ревюта и благодарение на точно такова ревю в Shadowdance се престраших да започна „Лунните градини“ и в последствие останалите книги от поредицата.
„Лунните градини“ получи четворка в Goodreads от мен заради това, че направих три опита да зачета книгата. Виждате ли, свикнали сме когато започнем да четем някаква история, набързо да се озовем в обувките на най-неосведомения герой и с него да научаваме какво се случва, защо се случва, кой ни е приятел,кой ни е враг и как да го унищожим. Ако отворим „Хари Потър“- „Хари! Ти си магьосник!“. Ако зачетем „Игра на тронове“, още в пролога едно Друго убива благородник, полазват ни тръпки и знаем, че никой и нищо не може да ни изплаши повече така. После има Джофрита, Рамзита и прочие чудовища в човешки вид, но ние се оглеждаме за онова Другото със сините очи, което…. респективно бързо научаваме кой е врагът и защо героите ни са такива, каквито са.
В „Лунните градини“ обаче Ериксън сякаш е избягал от часа по Задължително писане на фентъзи и е решил да си напише фентъзи както той си знае- като вкара читателя в отчаяна, смъртоносна битка, засипе го с имена, с магии, с термини, които целят да го накарат да се откаже и да си намери по-приемливо четиво, ако не иска да проверява всяко нещо какво означава. И ако човек е вироглав и реши да се позанимае, скоро историята с магьосническата битка изчезва, появява се мъж, който тича по покривите и очевидно краде. Героите с които уж си привикнал, че и си се научил да разпознаваш какво правят, какви са и защо са там, вече не само че ги няма, ами има и други герои, които също нямаш представа какво искат.
И после още веднъж така.
Това,което всъщност кара един читател да се привърже към произведението, освен битките и магията, са героите. Ериксън обаче изрично отделя читателите си от героите си, с лекота им измисля неподходящ край, загатва какво ли не за тях и аз нерядко се връщах страници назад, за да разбера какво се е случило всъщност, защо и дали е имало някакви намеци за събитието.
Ненапразно Ериксън е неразбран и прецених, че имам нужда да чета тази книга няколко месеца, докато непрекъснато сверявах наученото с ревюта, няколко форума и тълкуване на прочетеното. Сега бих казала, че всичко е построено по гениален начин, че точно така е трябвало да бъде изградена книгата, но това бих искала да го кажа на себе си преди Х-месеца и бъдете сигурни, нямаше да си повярвам.
Започнах да осъзнавам колко всъщност интересна е книгата някъде на около 70% от текста (четох на Киндъл по обясними причини),което грубо е след 600 и някоя си страница.За щастие, някъде тогава всички странни герои, които уж нямаха нищо общо, бързо намериха връзки едни с други, определиха се страни и лека -полека действието си дойде на мястото. Така че, ако случайно сте затънали в калта на „Лунните градини“, няма страшно, ще ви бъде подадена сламка.
В заключение, много, ама много харесах книгата, дори и накрая и не само, че нямам търпение за следващата част, Дверите на скръбния дом, (ще си почина малко), а и дори съм си обещала да не мрънкам, когато нещата отново излязат от контрол. (бел.-Излязоха си от контрол, но устисках!)
Оценка в Goodreads – ****
Друго заглавие, което чета от същото издателство: Спомени от лед, Стивън Ериксън