Дописвам ревюто на „Дверите на Скръбния дом“ почти десет месеца след първоначалния прочит на книгата, привършвайки нейното директно продължение – „Дом на вериги“. До момента „Дом на вериги“ е последната публикувана, четвърта част от десеттомната поредица „Малазанска книга на мъртвите“.
Светът на „Малазанска книга на мъртвите“ е твърде обширен, сложен и необикновен, за да си позволя да пиша за него леко и чисто. Огромна част от случващото се е почти неразбираемо и необяснимо и бих казала и сега, че тази поредица се чете първо с инат, а после с интерес. И ако за „Дверите на Скръбния дом“ и „Дом на вериги“ всичко се случва непрекъснато, има движение, то в любимеца на всички читатели, „Спомени от лед“, се изгубих за осем-девет месеца.
След „Лунните градини“ бързо продължих към „Дверите на Скръбния дом“ (посл. изд- Бард, 2021), като не бях изненадана, че втората книга от поредицата няма нищо общо с първата. Да, неколцина герои последваха събитията, местейки се на друг континент, а имената на мнозина бяха споменавани тайно и явно- което беше според мен за цел да покаже дълбокия замисъл зад всичко написано. Реших, че всичко е част от много по-голям план, който ще разбера много по-късно, затова просто приех, че това, което чета, е част от приключение, което ще бъде разгърнато последователно. Отново се посъветвах с различни източници в интернет, които ме успокоиха, че действията от първа книга продължават в трета и тн, но е важно да се отбележи, че по-голямата част от историите в първата и втората част- съответно „Лунните градини“ и „Дверите на Скръбния дом“, всъщност се случват паралелно. Всъщност, ако бе написана книга, която да обхваща всичко едновременно, то тя би прескочила повече от две хиляди страници и не само, че би била нечетима- не, че „Малазанска книга на мъртвите“ е точно образец за четима поредица, де, но все пак различните сюжетни връзки щяха да бъдат все по-разкъсани и динамиката на разказа съвсем щеше да бъде изгубена.
Като отбелязах нечетимост- главния проблем на поредицата е, че тя е твърде, прекалено епична, което налага читателя да бъде постепенно въвличан в случващото се. Пред него се разкрива не един, а множество светове, няма как да бъде написана предистория за подобно минало и настояще, всичко виси на косъм- от началото, та дори до този момент в който съм в момента в „Спомени от лед“, като обаче причините за един „край на света такъв, какъвто го познаваме“ са много и различни, както и на пръв поглед непреодолими. Отношенията между героите, личната им история, събития, които са в основата на вражди на народи и племена, интриги и прочие- всичко това се открива наново, на живо, в режим на съпреживяване. И това е колкото невероятно, толкова и объркващо.
Попаднах на много мнения, които се основаваха на твърде много несмилаема информация, прекалено много имена и факти. В четенето на „Малазанска книга на мъртвите“ най-добър приятел на читателя са първите няколко страници, в които са отбелязани имената и принадлежността на персонажите, които присъстват в книгата. Ще спомена само, че поне във втората книга персонажите са много по-малко, сравнени с първата книга и, че въпреки различните персонажи и места, на които се намират те физически, всъщност историята се надгражда и разяснява. Естествено, за да се заплете много повече, но това тук са нормални неща.
Малко и за конкретната книга. „Дверите на Скръбния дом“ проследява пътя на Апсалар, бивша Сори, обсебената от Котильон девойка и нейните придружители до дома й обратно- там, откъдето Въжето за пръв път реши да вкара в ход плана си за убийството на императрица Ласийн. Междувременно се появяват двама нови герои- Маппо и Икариум, трелл и джагът, които са орисани да обикалят света, тайнствено потънали в миналото, което може би са осъдени да повтарят и повтарят, докато то не ги застигне за пореден път. В техните пътища се пресича Пътя на Ръцете: целта на мистичните д‘айвърс и соултейкън, превръщачите магьосници, които се надяват да се извисят и да станат господари на себеподобните си. Една девойка от знатен род се разделя с детството си, за да приеме съдбата, която я очаква, променяйки както себе си, така и бъдещето.
Това, което остава най-важно обаче е Кучешката верига на Колтейн- опитът на малазанския юмрук да преведе до безопасно място поверените му хора. Мисля, че откакто започнах изобщо да чета поредицата, очаквах нейния край, защото бях чувала и чела какво ли не, но ще споделя, че чакането си струваше.
„Дверите на Скръбния дом“ поставя основите на още една, малко по-различна гледна точка над случващото се в поредицата. Тя е втория фрагмент, който бе нужно да бъде заявен, за да се разбере повече за историята. След събитията, описани в нея, преминава вододелът и се поставят въпроси, които е възможно и преди да са вълнували читателя: произходът на магията, лабиринтите на магьосниците, религията и нейните последствия.
„Малазанска книга на мъртвите“ е мащабна и велика поредица, защото макар да се занимава с епохални неща като магьосници, магии, лабиринти, превръщачи, войни и богове, всъщност е книга за историите на малките хора и големите неща, които правят те. Повечето истински „силни“ персонажи, разбира се, са познати като имена, появяват се непрекъснато, но съм се уверила през годините четене, че не те правят истинско впечатление, а техните способности, сравнени с уменията на обикновените хора. Наглед всяко разклонение на историята всъщност започва от нещо прозаично, което подсказва: ето, а всъщност аз си мислех нещо съвсем друго. В действителност пооредицата поне до момента, отразява живота и мисленето на обикновения, на ежедневния човек: да бъде нахранен, да бъде в безопасност, да оцелее и да бъде обичан. Невинаги тези нужди обаче са посрещнати и точно това прави историята толкова велика: един бог не страда, когато стъпче някоя мравка. Истинската, болезнена трагедия е какво се случва с обикновените хора, когато се сблъскат интересите на могъщите. Казано е: смъртта на един е трагедия, смъртта на хиляди е статистика. Сцените на неописуема мъка и болка – стотици убити деца, всяка стъпка от Кучешката верига, разпънатите военни в продължение на левги разстояние и тяхната изначална безмисленост, преобръщат представата за редно и нередно. Цялата наивност, която произтича от очакването, че доброто винаги побеждава, в „Малазанска книга на мъртвите“ умира още в изричането на заглавието на поредицата. Да четеш „Малазанска книга ма мъртвите“ означава да приемеш, че всички, към които се привържеш, ще умрат или ще се променят.
Сигурно е излишно, но все пак ще напиша – пет звездички в Goodreads.